ПЛАЧЕЩО НЕБЕ

Красиво сутрин плачеше небетo,
ридаейки за своята земя,
с дъжда тo искаше да си даде сърцето,
но тя към другиго в забрава полетя.

И тя си бе отишла заслепена,
оставяйки го в бури да умира,
земята нямаше я сутрин озарена,
сълзите му безпомощни в недрата си да сбира.

Дъждовни капки – устремени към земята,
разбиваха се в бездна – като мънички сърца
и станали сестри прекрасни на росата,
умираха сломени без тяхната трева.

Грейна слънце след дъжда,
във опити небето да прегърне,
да махне и последната останала сълза,
разбирайки – земята няма да се върне.

ЕПИЛОГ:
Не искам никога да съм небе,
рискувайки със утрото да те загубя.
Земя не искам да си мое влюбено дете,
оставайки без теб – във буря аз ще се погубя!

Advertisements

ТИ БЕЗ МЕН

Ти без мен ще можеш ли да плачеш,
облегната на някоя скала,
коси, от вятър бурно разпилени,
душащи с писък твоята снага.

Ти без мен ще можеш ли да виждаш
на слънцето божествената светлина,
на дух самотен скитащ ти да се привиждаш,
рушаща нощем – на хората, слънца.

Ти без мен ще можеш ли да чувстваш
красота на щастие – наречена живот,
с шамар отпратила ръката моя,
която искаше да носи тежкия хомот.

Ти без мен – решила вече,
по пътя продължаваш във нощта,
път, по който аз с цветя за теб обсипвах,
треперещ със надежда да се върнеш сутринта.